Битките за реалността
Диана Попова
"Ако някога изкуството е било отражение на действителността, то днес то все повече се превръща в доказателство за съществуването на действителността" - с тези думи завърших откриването на една изложба преди година. И това не е просто ефектна фраза, а тенденция, отчетливо изявена най-вече във видеоарта. Все повече художници представят един или друг откъслек от действителността, почти без да се намесват в него, настоявайки да го видим като изкуство. Жестът напомня този на Марсел Дюшан отпреди 90 години: писоарът, озаглавен " Фонтан" и обявен за скулптура, скандализира публиката и успоредно с това преобръща представите за изкуство. Целта на днешните художници обаче като че ли е друга: в общество, затънало в луксозни и откровено лъжовни реклами, подложено на масирани атаки от публични фигури, разиграващи шоу и телевизии с режисирани " реалити" шоута, истинността някак си се губи. Струва ми се, че изкуството се нагърбва с нея - да я открива, да я представя, да свидетелства документално за нея.
Именно засилващата се документалност във видеоарта напоследък показва, от една страна, заличаващите се граници между изкуствата, а от друга, между изкуството и реалността (реалностите). Разбира се, тази постановка звучи твърде общо и неопределено, но, за щастие, тя може да се конкретизира - чрез произведенията на художника Красимир Терзиев.
Още преди години Красимир Терзиев заяви интереса си към видеоарта и киното, първоначално ясно обособявайки кое от тях е целта и кое средството. Творбата му " On the BG track" (2002) проследяваше " българската следа" , мяркаща се в повече или по-малко световноизвестни игрални филми. Камерата (на Красимир Терзиев) се разхожда по улиците, " случайно" попада на кадър от филм, отпечатан на гърба на нечия тишъртка, приближава се и кадърът " оживява" . Разказвайки, че българите са сексуално надарени мъже, че имат трудно произносими имена, че владеят тайните на дълголетието, благодарение на киселото мляко и т.н. Съвкупният клиширан образ на България я очертава като примитивна, бедна и екзотична страна, от която може би е добре да произхождаш, но не и да живееш в нея. И дори дълбокият дрезгав глас на Хъмфри Богарт в " Казабланка" , произнасящ думите " Go back to Bulgaria" , не успява да ме убеди да се върна в нея - мен, живеещата тук...
През 2004 Красимир Терзиев бе избран за стипендиант на Визуалния семинар (съвместна програма на Института за съвременно изкуство - София, и Центъра за академични изследвания). Проектът на художника бе свързан с разпадащите се пространства на София и включваше три видеа, едното от които отново бе тясно свързано с киното. 50 статисти, облечени в най-разнообразни костюми от исторически филми, бездействат сред някакъв уличен декор в Бояна, докато чакат да започнат снимките. Те така и не започват. Защото не са предвидени такива. Всъщност видеопроизведението, озаглавено просто " Един филм" , регистрира именно бездействието и очакването, превърнати в безцелно движение и общуване. Произволните срещи на ханове и царе с фашистки офицери, девойки в народни носии, попове, башибозук, македонски харамии и прочие възкресяват спомени за безброй гледани филми, за епични исторически " платна" и патриотични стереотипи, налагани с десетилетия. Днес те пребивават като елементи на разпаднала се ценностна система в безвремието на паметта - колкото лична, толкова и обща.
Статистите са " главните герои" в това произведение на Красимир Терзиев. Те са пресечната точка на киното и визуалните изкуства, на документа и видеоарта, която обозначава преливането им, но все още ясно маркира различията между тях.
Когато обаче художникът направи " Битките на Троя" (2005), ситуацията доста се усложни. Защото това произведение има формата на 50-минутен документален филм, посветен на българските статисти в нашумялата преди две години холивудска продукция. Дали това наистина е документален филм, не мога да кажа - оставям тази преценка на кинокритиците (бел.ред. - вж. текста на Петя Александрова в този брой). Но доколкото " Битките на Троя" все още е в сферата на визуалните изкуства, от моя гледна точка произведението изглежда така:
" Тук Патрокъл бяга в доспехите на Ахил. И никой не знае, че това не е Ахил. А това всъщност е дубльорът на Брат Пит" - тази реплика от " Битките на Троя" възприех като обобщение на пространствения и времевия капан, в който са попаднали героите/статисти. Като начало, те са в бутафорната по правило реалност на холивудската продукция, чиито граници са ясно очертани: от източното крайбрежие на САЩ през Лондон, Турция, Гърция, Мароко (което впоследствие отпада) и Мексико. Именно с идеята да видят Мексико заминават избраните 300 български статисти. А всъщност това, което виждат, са пясъци, океан и декорите на Троя. В реалността на тези декори, понаучили вече епоса на Омир, те поемат своята отговорност за 3000 години история: избрани са яки, мускулести, но най-вече заради своя " средиземноморски тип" , който е най-близък до древните воини; чувстват се специални, натоварени с мисия - те изобразяват древността, в края на краищата, и са в първите редици на войската. В реалността на филмовата индустрия обаче ценностната система е съвсем друга: те получават по 12 долара на ден, а задните редици от исторически несъществената масовка на мексиканците получават по 50 долара на ден...
Така кадър след кадър и битка след " битка" в хода на разказа реалностите се сплитат - в гордиев възел и за героите/статисти, и за публиката. А изходът от такъв възел, както знаем, е само физически. Именно физически героите/статисти свидетелстват, че тази история действително се е случила. А зрителят, в мое лице, продължава да брои в колко реалности всъщност живее...