" Битките на Троя" на Красимир Терзиев не е документален филм, но достатъчно плътно представя българското участие в масовките на американския блокбъстър " Троя" , производство на " Уорнър Брос" , реж. Волфганг Петерсен с Брад Пит. Само дето нито Брад Пит се мярка някъде, нито режисьорът се появява. А и самият Красимир Терзиев, който разнищва с героите си тяхното пребиваване и работа по филма в Мексико, не е стъпвал на снимачната площадка, а камо ли в Мексико.
Една карта очертава пътя на продукцията " Троя" , в началото като полиекран до безкрай се размножава и тича един войник. Самите бойни сцени са направени от картонени макети на войници, които като в детска книжка се задвижват на плосък фон. Около 300 българи участват като статисти в битките на епохалния филм. Те са старателно подбирани у нас (" с автентичен средиземноморски вид" ) и после изпратени " на бойното поле" , което изобразява Троя.
Както Терзиев прави нещо като документ, без да е бил на мястото на събитието, така статистите се съгласяват да участват във филма, без да си дават сметка за какво става дума. Едни си представят приключение, втори - безкраен празник с хубави девойки, трети - лесни пари, четвърти - бъдеще на звезди. Такива са и първоначалните впечатления и отзиви при пристигането им в Мексико. За героите обаче е странно да им правят костюмите и грима от 6 до 9 ч., после до 12 в пълна бойна готовност на неистов пек да чакат камерите да се нагласят. Странно им е за конете да се грижат повече и да им плащат повече, отколкото на тях. Странно им е, че се правят по няколко дубъла на кадър - все си мислят, че след като ги карат да повтарят, значи нещо не е наред и някой е сбъркал, дори търсят виновника.
Странно им е да гледат в готовия филм и да не се различават, да не се забелязват и дори да ги няма. " Битките на Троя" адекватно представя Голямата Филмова Бутафория - от липсата на истински филм, при все че разговорът непрекъснато се върти уж около него, през непрекъснатото разминаване на представите на героите, та до двуизмерността на рисунките и макетите на фигурките, нестабилни като обектите си. Интересен детайл е предложението на турското правителство да спонсорира снимките на самите исторически места и отказът на студията " Уорнър брос" , която предпочита друг терен и премиера не върху останките на Троя, а в Берлин. Т.е. на всяко ниво действа Голямата Филмова Бутафория.
Най-честият проблем при работи от такъв род е въпросът за етиката - доколко хората са представени без манипулация, по собствено желание и по начин, по който биха се приели да изглеждат на екран. И тук чест му прави на Красимир Терзиев, който без да е документалист в класическия смисъл на думата, е напълно коректен към героите си и е избегнал подводните камъни на двусмисленото представяне. Наистина българските статисти са двойно измамени - веднъж от собствените си нереалистични очаквания (Мексико и " Троя" като примамлива авантюра), втори път от работодателите си, които ги използват за евтина работна ръка, дори в сравнение с мексиканците. Кога смешни, кога примирени, кога фукливо самоуверени, кога въодушевени, кога спихнати и разочаровани, симпатични или не дотам - мъжете са напълно автентични с разноликите си съдби и характери. И мъдро стигат до извода, че никой не се интересува от лицата им или от тях самите - те са само тела за мяркане на екран. Всъщност точно телесността им е най-уязвима - от жегата, дехидратацията, липсата на сън, умората, безкрайното повтаряне на безсмислени действия, подтискащия грим, опасността на самите снимки. И именно тя не е истинска, а сурогат - макетчета, полиекран, карта вместо кадри, цялата информация, побрана в надписи, любителски снимки.
Мащабен филм с претенции, сведен до статисти и бутафория.