откъс от текста, публикуван в книгата към проекта
В повечето европейски градове днес много повече хора живеят в периферията, отколкото в сърцето на града. Въпреки това покрайнините на града получават много по-малко обществено внимание, отколкото онези иконографски места в центъра, които поставят образа на даден град на глобалната карта на конкурентния маркетинг на градовете.
Независимо отпренебрегването, периферията е мястото, което дефинира реалните сили на урбанистичната експанзия в съвременните метрополии. Тези сили се управляват от двойно и допълващо се движение в посока от и към града: Периферията е мястото, където хората от селата се местят, започвайки нов градски живот. В същото време там се изнасят хората от центъра, за да избягат от пренаселеността и замърсяването.
Границите са тези, които разделят пространството на вътрешно и външно, на принадлежнощо и отвъдно. Независимо от това, пространствените взаимоотношения от двете страни на границата не са симетрични, защото градът произвежда неща, които трябва да бъдат отстранени от вътрешността, за да се гарантира функционирането на съвместното съжителство: отпадъци, мъртви тела, престъпници и социално маркинализирани. Пространството на границите на града е определено за заселване, складиране и изолиране на онова, което е социално периферно. От друга страна, периферията представлява имагинерния “друг” на града, предоставяйки възможност за разтоварване, за близост до природата, или онова, което кореспондира с култивиранатa идея за “природа”.
Едни от парадигматичните периферни пространства, които могат да бъдат открити в градовете на Европа в днешни дни са наследство на модернистките планове за повече „светлина, въздух и слънце”: панелните квартали, осигуряващи достъпни жилища и зелени междублокови пространства за следвоенните поколения.
Проектът „Периферна светлина, въздух и слънце“ е сравнително изследване на два социални жилищни комплекса от 70-те години – Гропиусщад в Берлин и Люлин в София, което картографира пластовете на наслоявания в тези градски периферии, състоящи се от неща, отстранени от центъра и такива, които идват отвън. Четири движения на камерата, на четири различни локации, правят напречен разрез на пейзажа от вътре навън и отвън навътре. Всека сцена е композирана според принципите на “дългия кадър” и рамкира едновременно различни реалности в едно общо пространство без фиксирана дефиниция.
Гропиусщат, Берлин
Ловно поле, сметище, планирано гробище, затвор, граница между противоположни политически системи и накрая жилищен квартал за нуждаещи се и социално слаби семейства; пространството бива наистина урбанизирано едва след войната, когато става част от затворената територия на Западен Берлин, където всеки сантиметър от земята е носел ценна перспектива за разширение на остаряващата градска инфраструктура и създаване на повече жилищни площи във вътрешността, заобиколена от новоиздигнатите граници – кварталът, разположен в южната част на града е очертан от Берлинската стена при построяването й през 1961 г.
Носи името на Валтер Гропиус, който е създал плановете за комплекса, построен в периода 1962-1969 като въплъщение на модерните урбанистични идеи за “светлина, въздух и слънце”, дефинирани от друг голям архитект на модернизма – Льо Корбюзие.
Кула
В историята на района като периферна зона хората винаги са били дистрибутирани хоризонтално; но процесът на урбанизацията най-сетне открива вертикалното сгъстяване. Единствената сграда в Гропиусщат, проектирана от самия Валтер Гропиус е 31-етажният Ideal Hochhaus – най-високата жилищна сграда в Германия по онова време. Изгледът от небостъргач дава възможност за наблюдение на околността. Погледната отвън, от друга страна, такава структура създава усещането за фундаментална мощ. Разположен в непосредствена близост до Берлинската стена, IDEAL Hochhaus потвърждава този визуален режим, който в случая разделя тези две перспективи на две политически системи. Превъзхождащата позиция на очите, която предоставя богато визуално преживяване не дава много възможности за социални взаимоотношения. Всеки опит за контакт навън отнема време и е свързан със слизане по безкрайни стълби и коридори.
Сметището Großziethen
Сметището е парадигматично периферно пространство: в него се съхранява онова, което градът е храносмлял. През 70-те години на 20-ти век то се превръща в символична сцена на едно особено споразумение между ФРГ и ГДР: Тъй-като на Западен Берлин не му достига пространство, той плаща на ГДР, за да използва мястото като сметище за битови отпадъци. Камионите с отпадъците преминават Берлинската стена през специален пропусквателен пункт и достигат до сметището по осигурен за тях охраняван коридор. След падането на Стената обединеният град се разширява на юг строейки нови жилищни квартали с еднофамилни къщи, но разположеното в близост до тях сметище създава риск от замърсяване. Затова през 1995 г. компанията Hafemeister започва да разработва нещо като саркофаг, за да неутрализира замърсяването и отровните газове. Отново периферията поглъща онова, което градът в процеса на обновлението си трябва да изхвърли: Минералната маса за саркофага се доставя от разрушаването на стари и строяжите на нови сгради в Берлин. През 2020 г. бившето сметище ще се превърне в зелен хълм във формата на пирамида – паметник на изкуствената природа.
Люлин, София
Наричан на местния жаргон “бетонна джунгла”, Люлин е най-големият жилищен комплекс в София. Градоустройственият план от 60-те години на миналия век е предвиждал обширна централна зона за обществени услуги, спортни съоръжения и културни институции – които така и не са били реализирани, така че сърцето на комплекса до 1989 г. е останало празно. На изток районът е ограничен от “Западен парк”, който остава някак изолиран от него посредством малък поток, явяващ се естествена граница. В резултат на това паркът постепенно се превръща в дива гора от едната страна на потока, а от другата страна ивицата пустееща земя е отчасти окупирана от колиби, сбутани между малки индустриални обекти и появяващи се от време на време овчари, пасящи стадата си тук. Наскоро реконструираният околовръстен път на юг отрязва града не само от заобикалящата го земеделска земя, но и от Филиповци – бившe село, по настоящем квартал, обитаван предимно от ромска общност.
Будка
Когато свободното пространство в сърцето на Люлин е дерегулирано след 1990 г., празнината бързо започна да се пълни с нови строителни проекти изникващи хаотично в остър контраст със скованата, но вече рушаща се панелна инфраструктура. Розалин парк е единствената сграда, която е разположена отвъд улицата, която разделя Люлин от прилежащия Западен парк и разположената до него пустееща земя, която маркира финалната линия на града. Тази почти-извън-градска локация обещава открит изглед към долината на реката и планината Витоша. Да, но той е блокиран от замразен строеж на втори жилищен блок. Асфалтовият път е без изход. Точно на границата между застроената площ и пустеещата земя стои самотна една Будка. Тези неформални временни конструкции са продукт на икономическият вакуум на пост-социалистическата ера, тяхното съществуване като пространства за неформална икономика отдавна вече е изместено от формалната икономика и моловете. Таи будка обаче предоставя 360 градусов изглед към околностите, които разкриват най-новата история на квартала.
Каруцата
Голям брой каруци тръгват всяка сутрин от населеното предимно с роми село Филиповци, разположено отвъд околовръстния път, в посока Люлин, за да събират от кофите за боклук по улиците всичко, което все още може да бъде използвано. Един от признаците за екологична отговорност на новоприетата страна-членка на ЕС България, е приемането на модела за разделно събиране на отпадъци. Независимо от броя на компаниите, които се ангажират с тази услуга, разделното събиране не минава гладко. Говори се, че всички разноцветни контейнери за различни типове отпадъци накрая се събират отново на едно място. Но тези каруцари, които са под постоянна заплаха от забрана за влизане в града, изглежда са единствените, които са в състояние да приложат правилно екологични методи на управление на отпадъци. Придвижвайки се ежедневно между градската и не-градската част, каруцата маркира периферната територия и разкрива динамиката, която създават този вид транспорт и труд по отношение на улиците, останалите превозни средства и хората.
Красимир Терзиев и Даниел Кьотер, София/Берлин, 2016